Лице

Лице е част от тялото на човек и представлява предната част на главата. Включва очите, носа, устната кухина, косата, челото, веждите, ушите, бузите, устните, брадичката и зъбите. Всички тези анатомични елементи са покрити от кожата, която ги защитава от вредни въздействия от околната среда. Чрез гримаси на лицето човек може да изразява различни чувства. При определени обстоятелства думата лице е синоним на отделна личност или отделен човек - обикновено от юридическа гледна точка. Тъй като лицето е най-отличителният белег на различните индивиди, фотографиите при личните документи и портретните снимки са предимно на лицето, шията и малка част от раменния пояс.

Лицето е изложено ежедневно на влиянието на Слънцето и вятъра, поради което за него трябва да се полагат специални грижи. Много жени използват грим на лицето. При далекоизточните народи (в Китай, Япония или Южна Корея) е признак на нисък социален статус човек да има слънчев загар - предполага се че ако някой мъж или особено жена има тъмна кожа, то той или тя работи на полето, съответно е ниско заплатен. През последните години дори и в тези страни обаче навлиза западният начин на живот и на мислене, поради което хората започват да ходят на плаж и на море и да придобиват слънчев загар. В някои мюсюлмански страни е традиция лицето или поне част от него да се покрива със забрадка, фередже, бурка или никаб - предполага се че така жените провокират по-малко сексуален интерес от противоположния пол.

В математиката понятието лице се използва в планиметрията - геометрията на двуизмерните обекти. Лице на фигура представлява двуизмерната площ, която тази фигура заема - измерва се в квадратни сантиметри, метри или километри. Така например площта на Република България е 111 000 квадратни километра. Понякога се използва и понятието площ (също и лице на повърхнина) - величина, изразяваща големината на даден двуизмерен обект. Тя представлява двуизмерен аналог на едноизмерната понятие дължина и триизмерния обем. Площта на дадена фигура може да бъде определена, като се сравни с квадрат с предварително зададен размер. В Международната система единици площта се измерва в квадратни метри – площта на квадрат, чиито страни имат дължина 1 метър. Фигура с площ 3 квадратни метра би имала площта на три такива квадрата. В математиката площта е безразмерна величина, като за единица се използва единичният квадрат, квадрат с дължина на страните единица. Площта на основните фигури, като триъгълници, правоъгълници и кръгове, обикновено се изчислява с помощта на няколко широко известни формули. Площта на произволен многоъгълник може да бъде определена чрез същите формули, като той бъде разделен на по-прости фигури, обикновено триъгълници. За изчисляването на площта на по-сложни фигури с криволинейни граници обикновено са необходими методите на математическия анализ. В действителност задачата за определянето на площта на равнинни фигури е сред основните мотиви за първоначалното развитие на този дял на математиката. Площта на граничната повърхнина на триизмерни тела, като сфера, конус или цилиндър, се нарича околна повърхнина. Формули за околните повърхнини на прости тела са известни още от Античността, но изчисляването им за по-сложни обекти също се извършва с аналитични методи. Площта играе важна роля в съвременната математика. Освен очевидната ? важност в геометрията и математическия анализ, тя е свързана с дефинирането на детерминантите в линейната алгебра, е една от основните характеристики на повърхнините в диференциалната геометрия.

Единиците за площ се използват много широко в практиката, буквално във всяка една сфера на човешката дейност. Дори и в медицината се налага да се измерват площи, въпреки че математическите изчисления са в състояние да предизвикат панически ужас в съзнанието на повечето практикуващи лекари. Така например седната площ на кожата на един възрастен човешки индивид е 1.5 квадратни метра. Единицата за измерване на площ в системата SI е квадратният метър (с означение m2). Някои по-често използвани производни единици на квадратния метър са квадратният километър, квадратният сантиметър и квадратният милиметър:

1. 1 km² = 1 000 000 m²

2. 1 m² = 10 000 cm² = 1 000 000 mm²

Единицата ар (с означение а) и нейните кратни декар и хектар (с означения da и ha) се използват за измерване на селскостопански площи, а също така и в горското стопанство за измерване на гори. Един ар е равен на сто квадратни метра - това е квадрат с дължина на страната 10 метра. Един декар е правоъгълник с дължина 100 метра и ширина 10 метра; един хектар пък е квадрат с дължина на страната от 100 метра. Арът е равен на 100 квадратни метра, декарът - на 1000, а хектарът - на 10 000. Тези единици не са от система СИ, но се използват много широко в практиката, тъй като повечето селскостопански ниви и особено парцелите за строителство са именно с площ от порядъка на няколко декара. Горските масиви пък са с площи от порядъка на хектари, а също и по-големите обработваеми площи. Квадратният километър се явява прекалено голяма измервателна единица и поради това декарите намират толкова широко приложение.

Постепенно излизат от употреба широко използваните в миналото (предимно в англоезичния свят) имперски единици (наричани още британски или английски): 1 in2 (квадратен инч) = 6,451 6 cm2 1 ft2 (квадратен фут) = 144 in2 = 929,03 cm2 1 yd2 (квадратен ярд) = 9 ft2 = 0,836 127 36 m2 1 rod2 (perch, pole) (квадратен род, пъч или пол) = 30,25 yd2 = 25,292 853 m2 1 acre (акър) = 160 rod2 = 43 560 ft2= 4046,856 m2 1 mile2 (квадратна миля) = 640 акра = 2,589 988 km2 Остарели руски единици са: 1 квадратна верста = 1,138 06 km2 1 десетина = 10 925,4 m2 1 квадратен сажен = 4,552 24 m2

Основните формули за площ се изучават още в прогимназиалния образователен курс и в повечето случаи са елементарни. Най-основната формула за площ (или лице на фигура) е тази за площ на правоъгълник. Ако дължината му е l, а ширината w, то формулата за площта е S = lw. С други думи, площта на правоъгълника е произведението на дължината и ширината му. Площта на квадрата е квадратът на страната му. Ако означим страната му с s тогава площта му е: S = s2 Тази формула служи за дефиниция или аксиома и произхожда от основните свойства на понятието площ. От друга страна, ако предположим, че геометрията идва преди аритметиката, тя може да послужи за дефиниция на произведението на две числа. Повечето други формули се извеждат на базата на разделяне на всяка фигура на по-прости фигури, намиране на тяхната площ и събиране на отделните площи. Така например всеки успоредник може да се раздели на трапец и правоъгълен триъгълник. Ако триъгълникът бъде преместен от другата страна, се получава правоъгълник. Това показва, че лицето на успоредника се намира по аналогичен начин. S = bh където b е основата, а h височината. Същият успоредник може да се раздели и на два еднакви триъгълника, по диагонала, като лицето на всеки един от тях е половината от лицето на успоредника: Подобни аргументи могат да се ползват за да се намерят формули за лицето на ромб, трапец и други по-сложни фигури.

Формулата за лице на кръг се базира на подобен модел. Ако имаме кръг с радиус r, е възможно да се раздели на части, сектори, както е показано на фигурата. Всеки сектор е приблизително с формата на триъгълник и те могат да се пренаредят така, че да образуват успоредник (с добро приближение). Височината на успоредника е r, а основата е половината от обиколката на кръга или ?r. По този начин лицето е r ? ?r или ?r2: S = ?r2 Въпреки че този път разделянето на отделни фигури е приблизително, грешката е много малка ако кръгът се раздели на все по-малки и по-малки триъгълници. Този принцип всъщност е приложението на елементарните идеи на интегралното и диференциално смятане. Използвайки съвременни методи, лицето на кръга може да се намери от формулата: Площ на плоска фигура В декартови координати Определен интеграл като площ на фигура Площта между графиките на две функции е равна на разликата между интегралите в еднакви граници на интегриране Площта, затворена между графиката на непрекъснатата функция в интервала и хоризонталната ос може да бъде изчислена като определения интеграл на следната функция: Площта, затворена между графиките на непрекъснатите функции в интервала се намира като разликата от следните определените интеграли: В полярни координати В полярни координати: площта, ограничена от графиката на функцията. Лице на околна повърхнина На конус Лице на околната повърхнина на прав кръгов конус се нарича границата на редицата от лицата на околните повърхнини на вписаните в него (или описаните около него) правилни пирамиди при неограничено удвояване броя на околните им стени. След съответните математически пресмятания и граничен преход се стига до формулите за лице на околна и пълна повърхнина: На цилиндър Лицето на пълната повърхнина на прав цилиндър се дава от, а лицето само на околната повърхнина е На пирамида Лицето на околната повърхнина на правилна пирамида се намира по формулата: където B е лицето на основата, P е периметърът на основата и L е: където h е височината на пирамидата, а r е радиусът на вписаната окръжност. На сфера Повърхността на сфера не може да бъде направена плоска, както тази на цилиндър например, поради Гаусовата кривина. Формулата за първи път е изведена от Архимед. S = 4?r2 Където r е радиусът на сферата.

Лице е граматическа категория от общ характер, използвана в езикознанието в няколко различни смисъла, частично припокриващи се и уточнявани с допълнителни определения. За целите на общуването се прави разлика между лица и нелица: лицата могат да бъдат участници в общуването, а нелицата не могат. Лица са на първо място хората, но също и други, действителни или измислени, разумни същества. Говорещо лице е лицето, произнесло или написало дадено съобщение. В езиците, които притежават спрежения, съществуват глаголни форми, а именно спрегнатите форми, които изразяват не само глаголно действие, но също лице (или предмет в най-общия смисъл, вкл. отвлечено понятие), на което се приписва действието. Това лице (или предмет) се нарича глаголно лице. Глаголното лице съвпада с предмета, назован от подлога, само че подлогът е отделна дума в изречението и може да липсва. Поради това, че изразяват и лице, спрегнатите глаголни форми се наричат още лични глаголни форми; останалите се наричат нелични глаголни форми. Така нареченото граматическо лице на глаголна форма се определя от отношението между говорещото и глаголното лице:

• първо: когато глаголното лице съвпада с говорещото лице (ед.ч.) или го включва заедно с поне едно друго лице (мн.ч.)

• второ: когато глаголното лице съвпада със събеседника на говорещото лице (ед.ч.) или включва събеседника заедно с поне едно друго лице, различно от говорещото лице (мн.ч.)

• трето: когато глаголното лице е различно от говорещото лице и от неговия събеседник и не ги включва; тоест когато глаголното лице не участва в езиковото общуване.

Българският език има три спрежения. Всяка спрегната (т.е. лична) глаголна форма изразява глаголно лице чрез окончанието си.[1] Пример: първо лице: играя (ед.ч.), играем (мн.ч.); второ лице: играеш (ед.ч.), играете (мн.ч.); трето лице: играе (ед.ч.), играят (мн.ч.). Първо лице Основна употреба на първо лице Глаголна форма в първо лице, единствено число, означава, че говорещото лице е същевременно и глаголно лице. Когато глаголната форма е в множествено число, тя означава, че глаголното лице включва говорещото лице. Примери: обичам = аз обичам; обичаме = ние обичаме. Други употреби на първо лице Формите в първо лице, множествено число, понякога се използват от владетели вместо формите в единствено число:[2] заповядваме, желаем, нареждаме и т.н. Формите в първо лице, множествено число, се използват вместо единствено число, когато говорещото лице ръководи общуването, например при изнасяне на реч от оратор или лектор, както и в писмен текст (т.нар. авторска форма):[1] установихме, показахме и т.н. Второ лице Основна употреба на второ лице Глаголна форма във второ лице, единствено число, означава, че събеседникът е същевременно и глаголно лице. Когато глаголната форма е в множествено число, тя означава, че глаголното лице включва събеседника, но не и говорещото лице. Примери: искаш = ти искаш; искате = вие искате. Простите повелителни форми винаги са във второ лице, тоест насочени са към събеседника:[1] ела = ти ела; елате = вие елате. Други употреби на второ лице Формите във второ лице, множествено число, се използват за учтивост вместо формите в единствено число (т.нар. учтива форма): Научих, че сте били поканен на празненството. Учтивата форма се използва при разговор между непознати или изобщо между хора, които не са близки, както и в официална обстановка. Формите във второ лице могат да имат обобщено-лично значение:[3] Да имаш деца, е щастие. = За човека е щастие да има деца. Правиш ли зло, не чакай добро. = Който прави зло, да не чака добро. Как да уважаваш такъв човек? = Никой не може да уважава такъв човек. Трето лице Основна употреба на трето лице Глаголна форма в трето лице означава лице, което не участва в общуването, вкл. предмет или отвлечено понятие: Примери: желае = той/тя/то желае; желаят = те желаят. Други употреби на трето лице Формите в трето лице, единствено число, могат да имат безлично значение:[3] застудява, съмва се, мръква се; спи ми се, срам го е, мъчно му е. При такива изрази всъщност липсва глаголно лице. На мястото на подлога може да се постави единствено думата то, която не посочва конкретен предмет и затова нормално не се слага, а служи само за противопоставяне:[3] То се съмнало, пък ние още спим. Формите в трето лице, множествено число, могат да имат неопределено-лично значение:[3] Дадоха ми удостоверение. Отвориха магазина. Наблизо построиха нов блок. И тук подлогът се пропуска, въпреки че може да се постави те или хората, когато е нужно да се изрази противопоставяне:[3] Те не го пускат в селото, той пита на попа за къщата. Употребява се множествено число без подлог дори когато е ясно, че субектът е един: Вкъщи не ме разбират. Това може да означава например Брат ми не ме разбира.

Етичен дателен падеж Основна статия: Етичен дателен падеж Кратките лични местоимения в дателен падеж, най-често в първо лице, но понякога и в други лица, вкл. възвратната форма, понякога имат модална употреба, която изразява задушевност или съпричастност:[4] Заблеяло ми агънце Болен ми лежи И това ни било политик Аз съм си такава Дай да си сръбнем по една ракийка Хайде да му ударим една табла Граматическото лице и частите на речта Категорията граматическо лице в българския език е присъща на: спрегнатите глаголни форми: първо лице: копнея, милеем; второ лице: мислиш, ходите; трето лице: харесва, добруват; някои класове местоимения: първо лице: аз, ме, ми, нас, наш и др.; второ лице: вие, теб, ти, ви, ваш и др.; трето лице: той, тя, то, те, ги, им, техен и др. Лица и нелица В българската граматика разликата между лица (най-вече хора) и нелица има важно значение в следните случаи: Винителни и дателни форми на местоименията от мъжки род (с изключение на личните местоимения) се използват само когато местоимението е допълнение и означава лице:[5] Лица: Кого виждам? За никого не е тайна. Търси кому да се похвали. Нелица (предмети, животни и даже групи от хора): Поетът подостри молива, с който се канеше да пише. Това е волът, който искам да купя. Отборът, за който играх, спечели срещата. Народът, от който сме произлезли, ще бъде с нас. Съществителните имена от мъжки род в мн.ч. след числително бройно или местоимение за количество се използват в т.нар. бройна форма, ако назовават нелица, а за лица се употребява обикновената форма за множествено число.[6] Мъжколичните форми на числителните бройни имена се допускат (а при малките числителни дори се изискват) само при съществителни имена за лица. Примери: лица: трима спортисти, двама медалисти, осем работници; нелица: три часовника, два коня, осем отбора. Разграничението се спазва и при омонимите: двамата царе (владетели), но двата царя (шахматни фигури); двамата офицери (военни), но двата офицера (шахматни фигури); няколко членове (на организация), но няколко члена (на закон); двамата съперници (състезатели), но двата съперника (отбори или животни). Изключения са съществителните имена ден и син:[7] Вместо бройната форма на думата ден може да се използва обикновената форма за мн.ч.: седем дена и седем дни, но само дълги дни. Вместо обикновената форма за мн.ч. на думата син може да се използва бройната форма: двама сина и двама синове, но само моите синове.

Категорията граматическо лице в английския език е присъща на някои видове местоимения в ед.ч. и мн.ч., както и на спрегнатите форми на глагола to be в сегашно време, единствено число: глаголи местоимения лични притежателни възвратни to be подлози допълнения с определяемо без определяемо 1 л. ед.ч. am I me my mine myself 2 л. ед.ч. art, beest thou thee thy thine thyself 3 л. ед.ч. is he him his his himself she her her hers herself it it its its itself 1 л. мн.ч. are we us our ours ourselves 2 л. мн.ч. are you you your yours yourselves 3 л. мн.ч. are they them their theirs themselves Формите за 2 л. ед.ч. са архаични; могат да се открият само в стари текстове: В Библията: Our Father, who art in heaven, hallowed be Thy name. Thy kingdom come, Thy will be done on earth, as it is in heaven. В поезията на Шекспир, например в първия сонет:[8] From fairest creatures we desire increase, That thereby beauty’s rose might never die, But as the riper should by time decease, His tender heir might bear his memory. But thou, contracted to thine own bright eyes, Feed’st thy light’s flame with self-substantial fuel, Making a famine where abundance lies, Thyself thy foe, to thy sweet self too cruel. Thou that art now the world’s fresh ornament And only herald to the gaudy spring, Within thine own bud buriest thy content, And, tender churl, mak’st waste in niggarding. Pity the world, or else this glutton be, To eat the world’s due, by the grave and thee. Забележка: В стари текстове формите mine и thine са се употребявали съответно вместо my и thy пред думи, започващи с гласна: thine own bright eyes. Във второ лице в съвременния английски език се използват формите за множествено число вместо тези за единствено число. Например you are може да означава както ти си, така и вие сте. Единственото изключение е възвратното местоимение за второ лице, което в множествено число е yourselves, а в единствено число има формата yourself. В съвременния английски език спреженията са практически изчезнали. Само в 3 л. ед.ч. на сегашно просто време немодалните глаголи (без глагола to be) получават окончание -s или -es: I/you/we/they write; he/she/it writes. Форми като thou knowest са остарели и вече не се използват. Следователно в съвременния английски език формите на немодалните глаголи (без глагола to be, чиито форми в единствено число на сегашно време са различни за трите лица) се различават само в 3 л. ед.ч. на сегашно просто време (paints) и на онези глаголни времена, които се образуват със спомагателния глагол to have, спрегнат в сегашно време (has painted, has been painting). В единствено число на сегашно продължително време се различават формите за трите лица благодарение на спрежението на спомагателния глагол to be: I am playing; you are playing; he/she/it is playing. Глаголните форми в останалите времена не се различават по лице (а в повечето времена и по число), вкл. в бъдеще време, където вече не се спазва изискването за образуване на формите за първо лице с shall, а за второ и трето лице с will: при неформално общуване се използва спомагателният глагол will за всички лица. Поради почти пълното изчезване на спреженията не може да се пропуска подлогът в изречението. Затова в английските изречения подлогът често се повтаря, вкл. местоимението it за 3 л. ед.ч. Освен прякото си значение второто лице има и обобщено-лично значение, предимно при неформално общуване: You should keep your secrets to yourself. (Човек трябва да пази тайните си за себе си.) При формално общуване се предпочитат неопределените местоимения one, one's и oneself вместо you, your и yourself: One should keep one's secrets to oneself. Формите за 3 л. мн.ч. могат да имат неопределено-лично значение: they say (казват, в смисъл хората казват). Тъй като в английския език съществителните имена нямат род, лесно постижимо е изреченията да се оформят така, че да не съдържат сведения за пола на глаголното лице, когато такива сведения не са нужни. Проблем създават единствено местоименията в 3 л. ед.ч., които се различават по род, затова вместо тях понякога се използват местоименията за 3 л. мн.ч.: If attacked, the victim should remain exactly where they are. Когато 3 л. мн.ч. се употребява вместо 3 л. ед.ч., често вместо themselves се използва формата themself. В безлични изречения глаголите се намират в 3 л. ед.ч., а ролята на подлог изпълнява местоимението it: It is raining. (Вали.) It is getting cold. (Застудява.)