Кожата представлява най-големият човешки орган. Тъй като анатомията и физиологията на кожата имат много голямо значение за всяка една област на хирургията (включително и за лицево - челюстната хирургия), е необходимо всички особености на този орган да бъдат подробно описани в нашия сайт. Кожата е общата покривка на тялото (integumentum commune) и представлява 16 % от теглото на индивида. Изпълнява редица функции. Защитната функция на кожата се осъществява най-вече от нейния епидермис. Той притежава рогов слой, който определя непроницаемостта на кожата за вода, микроорганизми и всякакви потенциални увреждащи агенти от околната среда. Здравото свързване между клетките на епидермиса и подлежащата дерма правят кожата устойчива и на механични въздействия - поради което дрехите от кожата на различни животни се отличават с голяма механична издържливост и трайност. Голяма е и устойчивостта на кожата спрямо въздействието на химични и механични въздействия. Поради това че в кожата се синтезира меланин, тя защитава и подлежащите тъканни слоеве от действието на ултравиолетовите лъчи. Освен това кожата е важен орган на имунната система, като участва в общата и локалната защита на организма. Под влияние на ултравиолетовите лъчи в нея се синтезира и витамин D3, който е основен антирахитичен фактор. Поради голямата си площ кожат участва в терморегулацията на организма и регулирането на водно - солевия баланс. Чрез секрецията на потните жлези се отделят редица отпадни продукти от обмяната на веществата като соли, урея и други. В кожата са съсредоточени голям брой рецептори, което я прави най-обширното рецепторно поле в организма. Тя възприема механични, температурни и болкови дразнения.
Патологичните промени на кожата имат не само локално значение, а често са израз на общи заболявания на организма или на различни системи. В миналото практикуващите лекари са отдавали изключително голямо значение на всеки един кожен симптом, тъй като кожата е видима област, достъпна за клиничен преглед, а възможност за параклинични и лабораторни изследвания просто не е имало. За поставянето на правилна диагноза (и съответно за назначаването на правилно лечение) се е разчитало повече на интуицията на лекаря и неговия натрупан клиничен опит. В много случаи се е стигало до абсолютни крайности - силно преувеличаване на значението на откритите патологични промени в кожата и предполагаема връзка със заболявания от сферата на магиите и заклинанията. При съвременното ниво на развитие на медицината клиничният преглед запазва своето значение за поставянето на дигнозата, но поради технологичното развитие на обществото има въведени редица допълнителни методи за изследване, които минимизират вероятността от диагностична грешка.
Кожата се състои от две части - повърхностна (епидермис) и дълбока (дерма). Под дермата е разположено подкожието (hypodermis, tela subcutanea), което е изразено по различен начин в отделните части на тялото и при отделните индивиди. Епидермисът произлиза от ектодермата, а дермата - от мезенхима. Според дебелината на епидермиса кожата се дели на дебела и тънка, която се отличава с различен външен вид и строеж. Дебелата кожа се намира по дланите и дланната повърхност на пръстите на ръката, по стъпалото и стъпалната повърхност на пръстите на ходилото. По повърхността ѝ се намират гребенчета (cristae cutis), които са разделени с бразди (sulcae cutis), които се виждат с просто око. Те се причиняват от лежащите под тях дермални гребенчета. Повърхностните гребенчета образуват характерен рисунък по кожата, наречен дерматоглифика. Той е строго индивидуален, формира се преди раждане и се запазва за цял живот. Отпечатъците от повърхностния релеф на кожата на на пръстите на ръцете имат важно значение за разпознаване на индивидите в криминалистиката и съдебната медицина. Дерматоглифският рисунък показва характерни особености при някои генетични заболявания, дължащи се на смущения в растежа през ембрионалния период. Дебелата кожа е лишена от косми, но притежава много потни жлези.
Епидермисът на дебелата кожа е съставен от многослоен плосък вроговяващ епител с добре оформени пет слоя - базален, шипест, зърнест, блестящ и рогов. Stratum basale (germinativum) е най-дълбоко разположеният пласт, който стои върху базална мембрана, отделяща дермата от епидермиса. Съставен е от четири вида клетки - базални, меланоцити, макрофаги (клетки на Лангханс) и клетки на Меркел. Базалните клетки са най-многобройни, имат кубична до цилиндрична форма и са подредени в един ред върху базалната мембрана. Делят се митотично, което води до увеличаване на броя им и избутване на по-старите клетки към повърхностните слоеве. Базалните клетки имат овално, богато на хроматин ядро и базофилна цитоплазма, което се дължи на големия брой рибозоми. От клетките на базалния слой произхожда базоцелуларният карцином (ulcus rodens).
Stratum spinosum, шипестият слой, се състои от 5 - 10 реда приплеснати или с неправилна полигонална форма клетки - epithelocyti spinosi. Те имат характерни цитоплазмени израстъци (шипове), които контактуват с израстъците на съседните клетки. В клетките на този слой прогресивно се увеличават тонофибрилите от базалните към повърхностните слоеве. Именно от този слой произхожда най-често срещаният злокачествен тумор в човешкия организъм - спиноцелуларният карцином.
Stratum granulosum (зърнестият слой) се състои от 3 - 5 реда слабо приплеснати клетки (epithelocyti granulosi), които съдържат гранули от кератохиалин. Тук се наблюдава дезинтеграция на клетъчните органели и натрупване на филаменти и фибрили.
Stratum lucidum (блестящият слой) е съставен от 3 или 4 реда клетки (epithelocyti squamosi), които стават съвсем плоски и губят ядрата си. Цитоплазмата им се изпълва с белтъка елайдин, продукт от обмяната на кератохиалина. Границите между клетките се заличават.
Stratum corneum (роговият слой) се разполага най-повърхностно. Той е съставен от люспести клетки (epithelociti squamosi) и рогови пластинки, squamae corneae. Те са подредени в множество редици, като клетките са загубили ядрата си, а цитоплазмата им е заета от кератин и мехурчета въздух. Това е краен резултат от трансформирането на клетките в рогови люспи. Най-повърхностните кератинови пластинки непрекъснато се лющят и се отстраняват от повърхността на кожата.
Схема на разположението на различните слоеве на епитела, описани по-горе
Клетките на епидермиса, ангажирани с образуването на кератин, се наричат кератиноцити. Те представляват 70 - 90 % от клетъчната популация на кожата. Тяхното деление се извършва само в областта на базалния слой, поради което този слой се нарича герминативен. По-старите клетки се изтласкват последователно към повърхностните слоеве. В процеса на преминаване на един слой в друг те претърпяват трансформация и в крайна сметка се превръщат в рогови пластинки, които се излющват от повръхността на кожата. По този начин клетките от епидермиса непрекъснато се обновяват. Този процес се нарича физиологична регенерация и при нормални условия протича за период от 7 до 11 дни.
Регулирането на клетъчното делене в епидермиса се осъществява от биологично активни вещества, наречени растежни фактори или цитокини. Изолиран е епидермален растежен фактор (EGF), за който са установени съответните рецептори върху мембраната на епителните клетки. При свързването на фактора с рецепторите се ускорява пролиферацията и диференциацията на клетките в епидермиса. Трансформиращият растежен фактор (TGF) се произвежда от кератиноцитите и стимулира развитието на EGF - рецептори върху мембраната на епителните клетки. Цитокините стимулират и пролиферацията на фибробластите в дермата, синтеза на колаген и активността на клетките на имунната система (интерлевкини). През последните години в много области на хирургията започна успешното приложение на концентрирани растежни фактори с цел ускоряване на оздравителния процес - тези фактори се извличат от собствената кръв на пациента с помощта на различни видове центрофуги, тъй като са налични в кръвта, но в много малко количество.
Дендритните клетки се намират в базалния слой на епидермиса и са три типа - меланоцити, клетки на Лангханс и клетки на Меркел (който ги е описал за първи път и няма нищо общо с германския канцлер Ангела Меркел). И трите типа клетки имат цитоплазмени израстъци, които се разклоняват. Меланоцитите съставляват около 10 - 25 % от клетките в състава на епидермиса при човека. Те се разполагат в базалния слой и количеството им зависи от зоната на кожата, излагана на слънчева светлина, а също и от расата на индивида - при черната раса имат доста по-висок процент. Произлизат от невроектодермата от ганглионарните гребени. Меланоцитите имат добре развит гранулиран ендоплазматичен ретикулум и апарат на Голджи. Образуват пигмента меланин, който е във вид на гранули - меланозоми. Меланоцитите издават дълги цитоплазмени израстъци, които навлизат между клетките на базалния и шипестия слой и се разклоняват. По хода на тези израстъци се придвижват меланозомите и достигат до краищата им, където се фагоцитират от кератиноцитите и се натрупват в тях. Гранулите на меланина са с кафяв или черен цвят. Под влияние на ултравиолетовите лъчи количеството на меланина се увеличава и се образува кожен загар. При различните раси количеството на меланина също е различно (подобно на броя на меланоцитите). При индивиди, които имат вродена неспособност за образуване на меланин, се наблюдава безцветна кожа и безцветни косми - албинизъм.
Схема на меланоцит с израстъци и меланоцитни гранули
Макрофагите на епидермиса (macrofagocyti intraepidermales) или клетки на Лангханс са дендритни клетки, произлизащи от моноцитния ред. Разполагат се в stratum basale и представляват 2 - 3 % от клетките на епидермиса. Те са антиген - представящи клетки, а във функционално отношение са макрофаги. Характерни за тях са гранулите на Бирбек, които са производни на клетъчната мембрана и съдържат материал, попаднал в цитоплазмата чрез процес на фагоцитоза. Лангерхансовите клетки са компоненти на имунната система. След като влязат в контакт с антигени, те се кативират, напукат епидермиса и достигат до регионерните лимфни възли, където стимулират Т-лимфоцитите. Лангерхансовите клетки вземат участие в отхвърлянето на кожни трнасплантати, в имунната защита срещу инфекции и малигнени процеси на кожата.
Тактилните епителни клетки (epithelocyti tactiles) са големи клетки, разположени в базалния слой. Издават къси израстъци, разпростиращи се между кератиноцитите. До тези клетки прилягат терминалните окончания на сетивни нервни влакна, наричани дискове на Меркел. Функционално клетките на Меркел са свързани с тактилните усещания (механорецепция). В епидермиса проникват също така свободни нервни окончания на сетивни влакна - некапсулирани рецептори. Те приемат усещанията за болка (ноцирецептори) и температура (терморецептори).
Дермата се разполага под епидермиса и се отделя чрез базалната мембрана от него. Произлиза от мезенхима. Разделя се на два слоя - папиларен и мрежест. Папиларният слой (stratum papillare) се намира под епидермиса и образува вдавания в него, наречени папили. Слоят е съставен от рехава съединителна тъкан, която е изградена от колагенови, еластични и ретикулинови влакна. Между тях се намират клетки - фибробласти, фиброцити, макрофаги, мастоцити, левкоцити и други. Под базалната мембрана влакната се сгъстяват и проникват в нея, като по този начин се получава здраво свързване между дермата и епидермиса. Този слой съдържа много кръвоносни съдове, които образуват обширни капилярни мрежи в папилите. Тук се намират и тактилни рецептори като телцата на Майснер, на Фатер - Пачини и т.н. Основната функция на папиларния слой е да осигурява изхранването на безсъдовия епидермис. Целият транспорт от капилярната мрежа на папилите към епидермиса се осъществява чрез дифузия, осмоза и активен пренос през базалната мембрана.
Ретикуларният слой е непосредствено продължение на папиларния слой. Съставен е от голямо количество колагенови влакна, организирани в снопчета. Ходът на влакната има локална специфичност и зависи от утвърдените в хода на еволюцията постоянни механични въздействия. Направленията на влакната определят така наречените линии на цепливост на кожата или линии на Лангер. Когато се получават порезни рани напречно на тези линии, те са отворени, по-трудно зарастват и са съпроводени с по-обилни кръвоизливи. Затова в хирургичната практика се използват разрези, по възможност успоредни на линиите на Лангер. Подвижността на кожата в различните области на тялото зависи от дължината на колагеновите влакна и прикрепването им към подлежащите структури. Еластичните влакна са малко и се разполагат около космените фоликули, потните и мастните жлези. Ретикуларният слой е беден на клетъчни елементи.
Подкожието (tela subcutanea или hypodermis) се изгражда от дебели снопове колагенови влакна, идващи от дермата и образуващи широки примки. Последните са заети от мастна тъкан, като по този начин мастната тъкан е разделена на делчета. Натрупванията са различни в различните области на тялото и до голяма степен се регулират хормонално. Мастната тъкан служи за защита на подлещажите структури, участва във формирането на релефа на човешкото тяло и на отделните области. В подкожието се намират съдове и подкожни сетивни нерви.
Епидермисът на тънката кожа е с малка дебелина - 0.07 - 0.12 мм. При дебелата кожа той достига до 1.5 мм. При тънката кожа съответно и слоевете на епидермиса са по-тънки и могат да бъдат недобре оформени. Липсва stratum lucidum, а stratum granulosum е във вид на непрекъсната ивица. При тънката кожа дермата има по-слабо изразени и по-нарядко разположени папили. Те не образуват cristae cutis и sulci cutis. На места папилите липсват. Тънката кожа по правило е окосмена и съдържа космени фоликули. При видоизменената кожа на устните, glans penis, preputium penis, labia pudenda minora космени фоликули липсват.
От гледна точка на хирургията е необходимо да се знае дебелината на кожата. В лицево - челюстната област и шията кожата е дебела от порядъка на 3 - 4 милиметра, така че при първоначалния разрез при всяка една оперативна интервенция скалпелът би трябвало да потъва именно до такава дълбочина. В противен случай тъканите не са срязани напълно и се налага повторен разрез, което на теория влошава храненето на тъканите поради размачкване; на практика се получават няколко успоредни разрезни линии, което е предпоставка за един по-изразен постоперативен цикатрикс. Трионоообразните движения на скалпела травмират кожата допълнително, поради което е най-добре да се прилат единични разрези - при наличие на достатъчно клиничен опит от страна на хирурга това се получава бързо и лесно.
Ретракция на кожата и разкриване на подлежащите тъкани - в случая повърхностният лист на шийната фасция, под който е разположена субмандибуларната жлеза. Виждат се единични делчета на подкожните мастни жлези. Снимката е показателна за дебелината на кожата в областта; разбира се, това е доста индивидуално, тъй като при пациенти с по-изразена мастна тъкан дебелината на кожата с подлежащите слоеве е доста по-голяма.
Към кожните придатъци принадлежат кожните жлези, космите и ноктите. На горната снимка добре се вижда разположенето на космите - при мъжете в областта на брадата те са доста дебели и плътни и навлизат на голяма дълбочина, поради което се виждат добре при оперативни разрези в областта на устните и бузите. Следва да се има предвид и че в области с подлежащи костни тъкани, периост или сравнително изразена силна мускулатура кожата е по-дебела, а подкожният слой е със силно изразени фиброзни уплътнения. Това изисква допълнителна механична сила при първоначалния оперативен разрез. От друга страна на такива места заздравителният процес е улеснен - тъканите са по-склонни към фиброзиране и уплътняване и бързо се свързват при адекватно поставени шевове.
Потните жлези (glandulae sudoriferae) са екзокринни и секретират пот, като участват в терморегулацията и поддържането на водно - солевия баланс в организма. Според начина на секретиране жлезите се делят на апокринни и мерокринни. Потните жлези са разпръснати по цялата кожа, като особено богати на тях са дланите, стъпалата и областта на главата. По-малко количество има в кожата на гърба, а липсват в устните и glans penis.
Схема на космите и потните жлези
Мерокринните потни жлези (glandulae sudoriferae merocrinae) представляват прости тубулозни жлези, чиито секреторен отдел е навит на кълбо. То се разполага в подкожието, непосредствено под дермата. Секреторният отдел е изграден от един вид клетки, разположени върху базалната мембрана. Клетките биват два вида - светли и тъмни. Светлите клетки са с кубична или цилиндрична форма и светла цитоплазма. Базалната им част е широка. Тъмните клетки съдържат в цитоплазмата си добре оцветяващи се гранули. Базалната им част е по-тясна от апикалната. Под секреторните клетки, връху базалната мембрана, се намират миоепителни клетки, които могат да се съкращават, тъй като съдържат актинови миофиламенти. Имат вретенообразна форма и разклоняващи се израстъци. Силно наподобяват гладкомускулните клетки, но имат ектодермален произход. Миоепителните клетки помагат за извеждането на секрета от секреторните отдели. Стените на изходящите им каналчета са постлани в началото с двуреден кубичен епител. При преминаване през епидермиса клетките са плоски, кератохиалинови гранули в цитоплазмата си. Потта се състои от вода, съдържаща натриеви и хлорни йони, крайни продукти от азотната обмяна и метаболити. Има кисела реакция - рН от порядъка на 4.5.
Потните жлези получават предвъзлови холинергични нервни влакна. Дейността им се контролира от терморегулационен център в хипоталамуса. При висока температура изпотяването започва от лицето, след това обхваща тялото и накрая - дланите и стъпалата. При стресови състояния изпотяването започва от дланите и стъпалата.
Апокринните потни жлези (glandulae sudoriferae apocrinae) се разполагат само в определени зони на кожата - подмишничната ямка, гърдите, mons pubis, labia pudenda majora, перианалната област. Започват да функционират след пубертета. Значително по-големи са от мерокринните потни жлези, но в устройството си не се отличават значително от тях. По апикалната си повърхност секреторните клетки имат издувания, което показва апокринния начин на секретиране. Извеждащите канали се отварят в космените фоликули. Секретът на апокринните жлези съдържа субстанции, които бързо се разлагат от бактерии и се получават продукти с характерна миризма. При бозайниците тези жлези се срещат в много по-голямо количество, отколкото при човека.
Космите се намират по цялото тяло с изключение на дебелата кожа по дланите и стъпалата и в преходните зони към лигавицата като устни, малки срамни устни, главата на половия член и други. Космите се образуват от космени фоликули, които представляват инвагинации на епидермиса в дермата. Фоликулите се оформят по време на третия ембрионален месец с изключение на тези области, които ще станат дебела кожа. След раждането нови фоликули не се образуват. Първоначално се появява лануго, които са първите косми. Те са меки и пухкави - бебешки мъх. От тях до раждането остават само космите на главата, веждите и миглите. По-късно те се заместват от други косми, които остават за цял живот. По останалите области на кожата се появява нова генерация косми - пухестите (vellus). През пубертета на определени места по тялото израстват груби косми - под мишниците - hirci, в лонната област - pubes, в ушите - tragi, в преддверието на носа - vibrissae, а по лицето - barba. Те са окончателните косми заедно с космите на главата - capilli, веждите - supercilia и миглите - cilia. Постоянните косми на главата биват три вида - прави, вълнисти и къдрави. Правите косми са твърди и тъмно оцветени; те са характерни за монголоидната раса. Вълнистите косми са оцветени в кафяво и жълто и се срещат при бялата раса. Къдравите косми имат интензивно черен цвят и се срещат при черната раса.
Косъмът се състои от две части - корен (radix pili), който се намира в дермата, и ствол (scapus pili), който излиза на повърхността на кожата и завършва с връх (apex pili). Коренът се намира в космения фоликул, представляващ инвагинация на епидермиса в дермата. При растящите косми коренът завършва с удебеление - космена луковица (bulbus pili). Косъмът е изграден от кутикула, корово вещество и медуларно вещество.
Кутикулата се състои от тънки клетки - пластинки (epithelocyti cuticulares), които се застъпват частично подобно на люспи на риба. В пределите на космения фоликул люспите са срастнали с вътрешното влагалище, поради което при изскубване на косъма с него излиза и част от това влагалище. Коровото вещество (cortex pili) се състои от 4 - 5 реда клетки, които в дълбокия участък на косъма (в областта на корена в близост до космената луковица) притежават пикнотични ядра. В по-повърхностните участъци на ствола на косъма ядрата изчезват, а цитоплазмата се заема от твърд кератин, който не преминава през стадия на кератохиалиновите гранули.
Медуларното вещество (medulla pili) заема осевата част от косъма. Вроговените клетки са отделени една от друга и между тях се намира течност или въздух. Клетките съдържат мек кератин, който при образуването си преминава стадия на кератохиалиновите гранули. Последните се свиват и клетките стават рогови подобно на тези в епидермиса.
Цветът на космите се определя в зависимост от количеството на пигмента меланин в клетките на cortex pili и по-малко в medulla pili. Тези клетки поемат пигмента от меланоцитите в областта на космената луковица във вид на гранули (меланинови гранули). Съществуват три вида меланин - черен и кафяв, чието образуване се контролира от общ ген, и жълт меланин, чиито синтез се определя от друг, отделен ген. В черните и тъмните коси меланоцитите и пигментните гранули са в по-голямо количество, а пигментът се определя като еомеланин. В русите коси се съдържа по-малко количество пигмент (феомеланин). При побеляването на косата се намалява съдържанието на меланина и се увеличават въздушните мехурчета в косъма. При албиносите липсват меланоцити.
Косменият фоликул (folliculus pili) се състои от космена луковица, вътрешно и външно кореново влагалище. Космената луковица (bulbus pili) съдържа клетки, които се делят, като по-старите се избутват и навлизат в косъма и вътрешното кореново влагалище. Тези клетки са аналогични с базалния слой на епидермиса. Поради това космената луковица се нарича матрикс, съставена е от матриксни клетки, които са кератиноцити. Те навлизат в косъма, като в крайна сметка се превръщат в рогови клетки и рогови пластинки. В луковицата се откриват и меланоцити, които синтезират меланин и феомеланин и чрез израстъците си го предават на кератиноцитите в коровото вещество на косъма. В космената луковица се вдава папила от хлабава съединителна тъкан, papilla pili, която съдържа капилярна мрежа за изхранване на луковицата.
Вътрешното кореново влагалище (vagina epithelialis radicularis externa) представлява епителиална обвивка на корена и част от тялото на косъма. В клетките на влагалището се намират кератохиалинови зърна, с натрупването на които тези клетки се превръщат в рогови, с по-мек кератин. На влагалището се различават външен, по-светъл слой на Хенле, и вътрешен, по-тъмен слой на Хъксли с по-голяма концентрация на кератохиалинови зърна. Съществува и най-вътрешен слой, който е тънък кутикуларен и е свързан с кутикулата на косъма.
Външното кореново влагалище (vagina epithelialis radicualris externa) представлява инвагинация на епидермиса. В повърхностния слой на влагалището са налице всички слоеве на епидермиса, но в дълбочина те постепенно изтъняват и изчезват и в областта на космената луковица остава само stratum basale, който се слива с нейната клетъчна популация. Около вътрешното влагалище се намира уплътнена съединителна тъкан, която се нарича космена торбичка - vagina dermalis radicularis.
Клетките на епителиалните влагалища на космените фоликули и на каналите на потните жлези са източник на възстановяване на епидермиса при вземане на кожни трансплантати.
Снимка от операция, която добре показва космените фоликули, както и някои костни придатъци (аднекси). Особено плътни и здрави са космите на брадата при мъжете - при тях и космените фоликули са разположени на по-голяма дълбочина и съответно при оперативни интервенции са видими след отпрепарирането на кожата. Виждат се и различни мастни жлези - те са малки жълтеникави овални образувания, разположени субдермално. В някои участъци формират по-обилни натрупвания.
Хистологично устройство на косъм
Растежът на космите се осъществява от пролиферацията на клетките на космената луковица. Съществува цикличност в активността на последните - редуват се фази на активност и фази на покой. При фазата на покой пролиферацията спира, коренът на косъма се отделя от луковицата, която атрофира, придвижва се към кожната повърхност и косъмът пада. Фазата на растежна активност се изразява в пролиферация на клетките на външното влагалище, образуване на нова луковица на мястото на атрофиралата, от която луковица израства нов косъм. В областта на кожата на главата около 80 - 90 % от космените луковици са във фаза на растеж, а 10 - 20 % - във фаза на покой. Тези косми се намират в растежна фаза за период от 2 - 3 години, след което за 3 - 4 месеца преминаватат във фаза на покой. При оплешивяване настъпва трайна атрофия на космените луковици. Регулирането на растежа на космите все още не е достатъчно изяснено. Несъмнена е генетичната детерминация на растежа. Има и преки доказателства за хормонален контрол от страна на половите хормони, кортикостероидите и щитовидните хормони. По този механизъм се определя поникването на косми в определени области през пубертета, оплешивяването при мъжете и свръхокосмяването при някои хормонални смущения (вирилизъм).
Мускулите на космите (mm. errectores pilorum) представляват малки гладкомускулни снопчета, които започват от съединителнотъканната торбичка на космите и се разсейват ветрилообразно. Всички тези влакна се излъчват към папиларния слой на дермата в съседство на косъма. Те се разполагат откъм страната на мастните жлези и въху тях. При съкращаване на гладките мускули космите се изправят (настръхване) и сключват прав ъгъл спрямо кожната повърхност, като космените фоликули се издърпват към повърхността. В съседство кожната повърхност хлътва, като по този начин се образува неравен кожен релеф - гъша кожа или cutis anserina. Наред с това при мускулното съкращение се изстисква и съдържанието на мастните жлези. Мускулите на космите се инервират от следвъзлови симпатикусови влакна. Съкращението им се стимулира и от отделянето на адреналин от медулата на надбъбречните жлези. При студ мускулите на кожата се съкращават, засилва се отделянето на мастен секрет, който омазнява кожата и възпрепятства отделянето на топлина през нея.
Мастните жлези се разполагат в дермата откъм страната на космения наклон. Те се отварят в космените фоликули. Образуват се по време на ембрионалния период като разрастване на епитела на външното кореново влагалище. В участъците с тънка неокосмена кожа също има мастни жлези, които се отварят на кожната повърхност - устните, външните полови органи и папилата на млечната жлеза. Мастните жлези са тубулоацинозни, съставени са от един или множество дялове.
Мастната жлеза се изгражда от един ред приплеснати клетки с овални ядра, разположени върху базална мембрана. Те се делят активно и по-старите клетки се избутват към вътрешността на жлезата, където се уголемяват, изпълват се с мастни капки, а ядрата им изчезват. Начинът на секретиране е холокринен - клетките се разрушават и освобождават мастния секрет. Непрекъснатата секреция е резултат от постоянно деление на периферно разположените клетки върху базалната мембрана. Те се делят активно и по-старите клетки се избутват към вътрешността на желзата, където се уголемяват, изпълват се с мастни капки, а ядрата им изчезват. Начинът на секреция е холокринен - клетките се освобождават от мастния секрет, като се разрушават. Непрекъснатата секреция е резултат от постоянното делене на периферно разположените клетки върху базалната мембрана. Мастният секрет смазва космите и покрива епидермиса. По този начин се предпазват космите от изсъхване и чупене, а епидермисът се омекотява и не се напуква. Секретът предпазва от прекомерно отделяне на телесна топлина, както и от намаляването на изпаряването на течности през епидермиса. Върху дейността на мастните жлези казват влияние половите хормони. По време на пубертета силно се увеличава секрецията на жлезите. В интраутеринния период тяхното функциониране и участие в образуването на vernix caseosa се дължи на влиянието на майчините хормони.
Ноктите (unguis, onych) представляват рогови плочки, образувани от твърд кератин. Те представляват образувания на епидермиса. При всеки един нокът се различава тяло (corpus unguis) и корен (radix unguis). Тялото дистално завършва със свободен ръб (margo unguis) и има два странични ръба (margines laterales). Нокътят се разполага в ложе, като странично и проксимално е покрит от кожни гънки, наречени валчета (vallum unguis). Под тези валчета се намират нокътните жлебчета, в които залягат проксималната и страничните части на нокътя. Покритият в жлебчето ръб на нокътя се нарича margo occultus.
Матриксът на нокътя (matrix unguis) е структурата, която осъществява растежа и регенерацията му. Разполага се в проксималния жлеб под корена на нокътя. Дисталната част на матрикса се показва под проксималното валче като полулунно белезникаво поле със закривен ръб. Нарича се луничка, която е най-голяма при палеца. Матриксът е съставен от епидермиса и дермата на кожата. В епидермиса се извършва трансформация и пролиферация на епителните клетки. В дълбоките слоеве се наблюдават митози, а в повърхностните - вроговяващи клетки. Различават се добре stratum basale и stratum spinosum. Дермата в областта на матрикса образува високи папили, съдържащи обширни капилярни мрежи.
Нокътното ложе е областта, разположена под нокътната плочка, дистално от луничката. То участва в образуването на нокътя и в неговите клетки не се наблюдават кератохиалинови гранули. Състои се само от базален слой, който се нарича hyponychium, като самата нокътна плочка представлява неговият рогов слой. Разположената под хипонихия дерма се състои от надлъжни колагенови влакна, които в дисталния край на ложето срастват с периоста на дисталната фаланга. Под епитела на нокътното ложе се намира мрежа от капиляри, които придават розовия цвят на нокътната плочка.
Устройство на нокът
Нокътните валчета са образувани от кожа и заобикалят нокътя. Техният епидермис с дълбоките си слоеве преминава в матрикса, а с повърхностните - в наднокътната кожица (eponychium), която заляга върху нокътната плочка, непосредствено до валчето.
Ноктите растат през целия живот чрез пролиферация на клетките на матрикса. Поради това че са образувани от твърд кератин те не опадват спонтанно. За една седмица ноктите нарастват с около 0.5 мм. През лятото този процес е по-бърз, отколкото през зимата. Най-бързо растат през второто десетилетие от живота. Нарушения в растежа на ноктите се установяват при някои заболявания и специално при ендокринни смущения.